11 Септември

„11 Септември, 2001 година. 11 режисъора. 11 гледни точки. Пълна свобода на изразните средства”…

Интересно начало, помислих си. Седнах пред телевизора и зачаках. Очакванията ми за един по-скоро документален филм, микс от различни репортажи и истории, неусетно се изпариха. Започна. Не мърдах; ако можеше нямаше и да дишам. Гледах безмълвно.

Имаше версии на Иран, Франция, САЩ, Япония, една африканска република, Египет, Чили, Мексико…

Не помня всичко точно и ясно, защото някои моменти бяха толкова силни и потресаващи, че нямаш време да се замислиш… Някои от версиите дори не споменаваха 11 Септември. Други пък въобще не съчувстваха на САЩ, а ги осъждаха. Не бяха излъгали в началото- интерпретацията на случилото се наистина беше свободна. Всеки режисъор бе пречупил трагедията през своя поглед, но и през този на народа си, на историята.

Първа бе версията на Иран. Виждаха се хора, събрани около кладенец. Млада учителка се опитваше да събере дечицата в импровизирано училище. Успя. Попита ги :”Деца, днес се е случила голяма трагедия. Някои от вас знае ли каква?”. Едно дете свенливо вдига ръка : „Може ли аз?”. Учителката кима утвърдително. ”Днес един човек е паднал в кладенеца, а друг си е счупил крака, докато се е опитвал да го спаси”. Грешен отговор, но друг така и не се появява. След като разбира, че децата не знаят какво се е случило, учителката се опита да им обясни. Моли ги да замълчат 1 минута в знак на почит. Няколко деца обаче не могат да запазят тишина и водят оживен спор.

”Не, Бог не може да създава хора, да ги унищожава и после пак да ги създава. Глупаво е. Няма смисъл. А Бог не е глупав”.

Докато я гледах си мислех колко е трудно, да не кажа невъзможно, да почувстваш величината и сериозността на нещо, което е толкова далече от тебе.

От френската версия помня изречението :”Краят на една връзка винаги изглежда като края на света”.

Хареса ми. Версията на африканската република завършваше с 3-4 момчета, вперили поглед със замрежени от сълзи очи към отлитащ самолет „Осама, моля те, върни се! Сега някой друг ще те залови и ще получи наградата”. Бяха прекарали известно време в преследването му, за да го заловят, спечелят парите, обявени за главата му и така да закупят лекарства за майката на едното момче, за болните от спин, малария и др. Осама, който за други символизираше смърт, за тях бе възможно изцеление.

Главен герой в японската версия бе мъж, завърнал се след война („няма такова понятие като „свещена война”) и отказал да върви. Движеше се като змия и за завършек бяха избрали изречението : ”Толкова ли се срамуваш да бъдеш човек”.

В мексиканската версия имаше (оригинален) запис на жена, която е пътувала в един от самолетите. Гласът и звучеше бодър, тя- щастлива… ”Здрасти,скъпи!Тук имаме малък проблем, но всичко ще бъде ОК. Кажи на всички, че много ги обичам”. Не искам и да си помислям какво и е коствало това самообладание на духа…

Изненадващо, най-много ми хареса американската версия. Режисъор бе Шон Пен. Сцената започва с възрастен човек, който си мие лицето. Усмивката му в огледалото сякаш казваше: ”Аз съм най-щастливият човек на света”. Чува се как говори на съпругата си, но в следващия миг дават спалнята и една рокля върху нея и зрителя осъзнава, че този човек всъщност е вдовец. Картините се сменят ден след ден, а с тях и роклите. На няколко пъти мъжа, малко натъжено, споменава колко хубаво би било ако влизаше повече светлина в апартамента- и за тях, и за цветята. Една сутрин се събужда и всичко е толкова по-светло, а цветята са разцъфнали приказно красиво… Започва да се смее, да се радва и изведнъж, преклякайки до леглото избухва в плач. Силен и разтърсващ. ”Цветята ти, мила, цветята ти… ех, защо не можеш да ги видиш, защо…?”. Докато казва това, през сълзи, камерата се отдалечава…вижда се терасата и отстрани една висока черна сянка….сянка, която пада и изчезва някъде там… в празното пространство.