Нали знаете как понякога сме склонни да задаваме въпрос само защото тайничко се надяваме да ни го върнат с едно “а ти?”. Стар трик при силно желание да споделиш , да се похвалиш или да се оплачеш с нещо. Уловката е, че е необходим Някой, на когото да зададеш въпроса и този Някой не може да е просто някой, а трябва да е Някой, на когото му пука за теб и Някой, който да умее да чете между редовете. Как да ви убедя сега, че животът е лесен ;-)
Колкото и време в очакване на този Някой да отделих през последния час, така и си останах сама в стаята. Представях си как ще влезе и още от вратата ще запитам :
”За какво си мечтаеш точно, ама точно в този момент?”
Ще се учуди, ще помисли минута-две, ще се усмихне и ще каже нещо забавно от типа на „как звучи едно здравей, преди да ме обстреляш с въпроси? :) „. „Става“, с на свой ред усмивка, ще отговоря. После идва частта, в която се надявам този Някой да е достатъчно наблюдателен, за да попита “а ти?”.
“Аз си мечтая да напиша най-доброто заглавие.”
“Заглавие на какво?”
“На една приказка за мечтите. Неговите, техните, моите, твоите…. “
„И защо трябва да е толкова специално?“
„Защото искам да споделя тази приказка с възможно най-много хора. Знам, че ще им хареса. Докато я гледат ще се усмихват, на места ще се смеят, на други ще мечтаят, ще почувстват желанието да станат по-добри. Дори ако последното продължи само минути след края, пак си струва, защото един ден може се върнат отново към нея и този път да станат по-добри за ден, месец, година, завинаги… Това е като да имаш новина, която искаш да изкрещиш на целия свят. Хубава, при това. Не е като да се случва всеки ден…“
Улавям се как мога да продължа до безкрайност с този измислен диалог между мен и мен, но тъй като последното, което искам е този пост да бъде за мен, спирам дотук.
Това са част 0,1 , 2 , 3 , 4 , 5 , 6 , 7 , 8 , 9 и 10 от последната лекция на болен от рак професор. Проф. Randy Pausch. Има още
Бързай бавно 