what if

през последните седмици в ума ми препускат въпроси, които започват с „Какво ако…?“ и предизвикват всичко, в което някога съм вярвала.

първият сблъсък бе с любимата ми чаша за кафе, на която пише(ше) We cannot learn without pain. години, откакто я имам и още много преди, и никога, никога!, не съм подлагала това твърдение под съмнение. когато го направих, когато казах на глас „не е вярно, има учене през любов и подкрепа“, бях най-близо до това да се разплача. не съм плакала от година и нещо.

какво ако писането тук е опит да свържа истинския с „фалшивия си Аз“ ? какво ако истинския е тук, във виртуалното, в думите, а „фалшивия“ е навън, в дните, в действията. кога ще ги обединя? защо тук, сред непознати, мога да бъда уязвима и гола, а сред най-близките си не?

какво ако онова, което винаги съм твърдяла- че не чувствам заплаха сред-и-от авторитети, а напротив- съзнателно ги търся, за да знам и бъда повече, е друго. какво ако е невъзможност да имам вяра в себе си, че в някакъв момент ще съм готова за „истинския живот“, извън учебници и книги. какво ако още търся позволение да бъда?

какво ако не вярвам на себе си и на кой-да-е-друг, твърдейки „не, не бих променил(а) нищо в живота си дотук.“ истината е, че бих. бих се бунтувала повече в ученическите си години, бих си позволила влюбвания без страх, бих чела повече, бих имала повече вяра в себе си. не защото бих се отказала от това, което съм или имам днес, нито за миг, но защото ако не искаш да се върнеш назад и да бъдеш своя по-добра версия, за какво ти е да гледаш назад…?

***

искам да вярвам, че никога не съм била по-близо до себе си и същевременно изпитвам страх, че все още съм някъде по повърхността, че истинското дълбаене предстои.

или просто не мога да се „наградя“ за пътя до тук и все съм някъде другаде, все нещо (ми) предстои, за да не мога да изпитам усещане за цялост и сбъднатост. все (се) отлагам за-в-бъдеще. докога?

„Стабилна основа“, Джон Боулби

“…ролята на успешното родителско възпитание е принципен ключ към психичното здраве на следващото поколение.” (Боулби)

Да наблюдавам бебе, което плаче, и този плач не е посрещнат от родителя през думи, поглед, телесен контакт, е ситуация, която преди срещата ми с психологията и родителството, не ми е правила голямо впечатление. Мисленето ми по инерция е било в подкрепа на родителя, по-малко на детето. Далеч преди да бъда родител вече знаех, че този плач е или опит за манипулация, или признак на неблагодарност за грижите.

Решението също съм чувала често (вярвам и вие?) – “Остави го да поплаче малко, ще му мине, ще се научи.”, или иначе казано “Нищо му няма, лигави се.” Културно обусловена стратегия, която трябва да ни предпази от това „детето да не ни се качи на главата“. Да не свикне, че винаги ще има някой до него, който да отклива на нуждите му, и да го използва срещу нас. Не, благодаря.

***

Срещата, която ме предпази от този капан, бе Теорията на привързаността на Боулби. Първо в университета, после и на практика през (надявам се) връзката, която съм изградила със сина ми. Връзка, която, стъпвайки на една стабилна основа, бързо ми позволи да преживявам родителството като наслада.

Според Боулби социалното взаимодействие между майката (или основната грижеща се фигура) и детето започва много преди появата на езика. Желанието и умението на майкта да откликва на нуждите на детето и да се отзовава винаги, когато то има нужда от нея, прави възможно създаването на такава връзка, която дава необходимата подкрепа и опора на детето, от която то започва да изследва света. Тоест, обратно на интуицията, колкото по-отзивчива е една майка към нуждите на детето си през първата година, с толкова по-голяма лекота това дете се включва в общуването с Другите и с по-голяма увереност се изправя пред различни предизвикателства. Или, пътя към самостоятелността преминава през желанието, а не отказа от общуване (в широкия смисъл на понятието).

За да се случи тази връзка майката трябва да преживява общуването с детето като удоволствие и даго възприема като личност от раждането му, а не от момента, когато проговори (или друго по избор). В идеалния вариант, партньорските взаимоотношения на родителите също са изградени на основата на спокойствие и подкрепа един към друг, което им позволява да имат нужното търпение към детето.

***

Ако се върна в началото, не е задължително едно дете да бъде право в плача си. Това, обаче, не може да се знае без проверка, а проверката минава през желание за общуване (откликване), а не отказ от общуване (игнориране).

От личен опит мога да кажа, че това свързване с нуждите на детето не винаги е лесно и интуитивно, но пък винаги се отблагодарява и само прави връзката родител-дете по-лека и по-топла с времето.

Тук отново се връщам към интуицията и това, че родителското ни поведение до голяма степен е предварително програмирано през личния ни опит. Пътя към промяна на вярванията ни, там, където е нужна, минава през осъзнаването и приемането на този опит, за да знаем какви родители наистина искаме и можем да бъдем за децата си.

“Биологичната функция, която се приписва на поведението на привързаност, е тази на закрилата.”

“… децата, които развиват сигурна привързаност към майките си, са тези, които по време на ранното детство са били гушкани най-дълго, най-нежно и най-любвеобилно.” (Ейнсуърт)

“… детето, чиято майка усеща потребностите му, държи се с него достъпно и отзивчиво, приема поведението му и му сътрудничи, е съвсем различно от трудното и нещастно дете, описано в някои теории.”

“Партньорът, който играе по-голяма роля при определянето дали взаимодействието ще се развие щастливо или не, е майката, не бебето.”

“…майката е човекът, който носи отговорността за развитието на връзката с детето си.”

“… всяка структура се стреми към стабилизиране и запазване. Така, че самоувреното дете е по-щастливо и следователно е по-голямо удоволствие грижата за него, пък и то има по-малки изисквания от тревожното дете.”

П.П. Ако тук ти харесва, намираш важни въпроси и възможни техни отговори, ще се радвам да ме подкрепиш, за да възможност да споделям повече и по-често.

И това ще отмине

23 февруари, неделя

[…] Всяка секунда от всеки ден носи Живот, а Живота- това е движението, промяната. Всеки ден може да сбъдва. Всеки ден е ценен и значим. Всеки ден е възможност да се себеосъществим. Нямам нужда от старт “на чисто”. Нямам нужда “от утре”. Утре не съществува. Всичко, което имам е днешния ден. Имам себе си и мечтата да бъда все по-често и за все по-дълго в центъра си. А съм там само, когато имам желание и енергия за промяна, за действие. Когато не чакам, когато отговорността е в мен.”

Това е, което прочетох в дневника си вчера. След него- бели страници. Мислех си каква вяра имам в думите и как въпреки всичко почти месец не съм протегнала ръка към тях. Защото в момент на изпитание реалността е онова, което ни води и без значение къде сме се намирали в личния си Път, се връщаме обратно на първото стъпало от пирамидата на Маслоу. От там с бавни, несигурни крачки се напасваме към новата действителност и съвсем разумно практичното взима превес над грижата за душата. 

***

Улових се, че извън думите, съм обърнала гръб и на ритуалите в дните и сезоните. Онези лични традиции, които носят радост и повторяемост, а с тях и илюзорното усещане за контрол. Началото на пролетта обичам да отбелязвам символично, през думи или букет свежи цветя. Не и тази година. Тази година за пролетта ще е нулева и вместо да ни изкара навън, ще ни обърне навътре. Това навътре, което така ни плаши, защото е много повече от #ОстанетеСиВкъщи. 

***

Това навътре, пред което не можем да затворим очи или да запушим уши. То е тук, за да ни изправи пред всички онези въпроси, за които иначе все няма време. Или спешност. Тук е, за да ни изправи пред себе си. 

Кое е онова, което ми е истински ценно?

Без какво (не) мога?

Кои са истински важните ми хора? 

Уютно и сигурно ли ми е у дома?

Щастието ми повече вътре или повече вън е?

От какво се страхувам?

***

Затворени в домовете ни, там, където би трябвало да бъде личния ни рай, няма къде повече да бягаме, какво повече да чакаме. А в отговорите на тези (и други) въпроси ще разберем повече за себе си и личното си благополучие, отколкото в коя да е анкета или (коучинг) консултация. Ще разберем най-важното – полагали ли сме добри грижи за себе си и за Живота, защото те, добрите грижи – и за здраве, и за дом, и за финанси, не могат да се купят от днес за утре. Трябва им време. Обратно на консуматорското (ни) мислене и точно като с приема на витамини, които работят с натрупване.

***

С другу думи, подарява ни се една проверка. На нас, на реалността, на световете, които сме си създали и тези, в които живеем. Напомня ни се колко свързани сме едни с друг, без значение дали искаме или не, и как свързаността върви ръка за ръка с отговорността. Отново без значение търсили ли сме я, по силите ли ни е. 

И най-вече, дава ни се време за (философски) размисъл за желанията, нуждите, Живота. Защото всеки разговор за смъртта е разговор за Живота и обратно.

***

21 март, събота

“[…] Виждам в тази криза безусловното желание на Живота да ни обърне навътре, към онова, което ни е най-важно и ценно. И понеже навън има много изкушения, ние сме вътре. Там, където дома ни казва: “ Това е живота ти. Това си ти. Щастлив ли си? Спокоен ли си? Липсва ли ти нещо? Помисли си. Имаш време.”

***

И това ще отмине, да.

А като дойде новото-старо, пожелавам си, да бъдем по-добри и по-здрави, за да има по-малко страх и бунт в сърцата ни.

Останете си вкъщи и чуйте въпросите, които изолацията ви задава. Важни са.

смирение

„…People are very tough. People can survive through much pain and loss. But to persevere they must see the good in Being. If they lose that, they are truly lost.“ (Jordan Peterson)

Днес следобед приспах Алек в раница. Отдавна не ми се беше случвало и се случи, защото си стоим у дома и колкото и да се старая няма игра, която да замести времето навън. Никога преди не съм си мечтала да живея в къща повече от сега. Опитвам се да страня от всеобщата паника, но и осъзнавам, че предстоят тежки времена за всички, без изключение.

Системното мислене тук е категорично – няма как вируса да не докосне живота ни и има поне няколко пътеки, по които да го направи: през здравето ни, хората, които са ни важни, икономическата сигурност. Всички сме свързани, проблемът е, че не всеки живее през тази свързаност, защото тя изисква една по-голяма отговорност, особено неудобна в случай на криза.

Улавям се, че най-често мисля за здравето (си). За онова, което знам, че е нужно да се прави и което рядко изпълнявам на 100%, защото все може да почака и все има нещо по-важно. Същевременно откакто започнах да се увличам по аюрведа се чувствам една по-спокойна, по-близо до добрата грижа. А тя винаги е превантивна.

И ако трябва да сложа един # на всичко, което чувствам, то е смирение. Все едно света спира, за да ни припомни кое е най-важното. По някакъв странен начин, виждам в това и нещо хубаво, нещо, което можем да използваме. Тишина и забавяне, през които да чуем онова, за което все няма време, да се върнем центъра си.

Бъдете здрави,

М.

жена

„… Следователно за една жена да се (пре)открие може да означава единствено възможността да не жертва никое от удоволствията си заради някой друг, да не се идентифицира в частност с никого, никога да не бъде просто една. Нещо като разширяваща се вселена, чиито граници никога не биха могли да се фиксират и която при все това не е инкохерентна.“ (Люс Иригаре)

Една от първите думи, които сина ни научи бе мъж. Едва на две, той вече расте и възприема света през знанието и силата, придружаваща това знание, на „Аз съм мъж“. Не просто момче, мъж.

На мен, обратно, ми е ужасно трудно да се идентифицирам с определението жена. Да кажа, да вярвам „Аз съм жена“. Не през биологичната категория за женскост, а през онова, което една жена трябва да е, онова, което е културно обусловено и прието.

Някой би казал, че днес тези трябва вече са позагубили от стойността си и жената разполага с огромна свобода да бъде такава, каквото пожелае. Или, с други думи, едва ли има по-добро време от днес да бъдеш жена. Не го вярвам. Мисля си, че колкото повече ролята на жената се разширява, толкова по-сложен става отговора на въпроса „Какво е жената?“ Въпрос, който винаги извиква сравнение с … мъжа.

Когато (ако) успеем да излезем от това сравнение и приемем своята различност като такава без това да намалява от силата ни, без да ни прави по-малки и без да се опитваме да бъдем равни на мъжете, може би тогава ще (ми) е по-лесно. Все още, обаче, не сме там.

Защото ако се върна в началото, момчетата растат с идеята, че те вече са мъже. А момичетата растем с-и-през идеята, че жена се става, че трябва да се заслужи и извоюва, а това, разбира се, означава, че растем през идеята за липса.

Затова ако днес трябва да си (ви) пожелая нещо, то е по-малко сравнение с мъжете и повече приемане на това, което всяка от нас е , такава, каквато е избрала да бъде.

По-малко липси и повече смелост да бъдем себе си, да бъдем жени.

вярванията, с които посрещаме родителството

Нагласата, а с нея и подготовката за родителството, започва много преди настъпване на самото раждане. Започва с-и-във фантазиите ни. (Особено при бъдещата майка.)

Ако мога да дам пример със себе си – пазя ясен спомен от свързване с конкретна представа за родителството от зимата на 2009-та година и срещите ми с Анна и Том от Family Without Borders. Наблюдавайки нея, детето, връзката и с Том и включването му в грижата за детето, си казах “един ден искам да имам това.” Не това като точно това бебе или точно техния живот и избори, а това като процес на взаимоотношения и това като нагласа към родителството, което няма да дойде, за да ме изпита, нито за да ограби мечтите ми, а за да ми разкрие едно ново ниво на свързаност и цялост. 

В последните дни, случайно или не, на няколко пъти ме достигат думи (примерно тук) , през които детето се мисли като изпитание към връзката (и любовта) и това се приема за нормално, естествено състояние на нещата. *

Така ли е, обаче? И по-конкретно, това ли е усещането, с което искаме да посрещнем детето ни? И не е ли това едно удобно клише, чрез което да обясним всичко онова, което иначе би обърнало фокуса към нас?

***

Всеки път, когато чуя, че детето идва, за да ни изпита, нещо в мен се стяга. Да ни научи на нещо, да, но да ни изпита е все едно да ни накаже и това е, с което не мога да се съглася.

В моята фантазия детето идва, защото сме го поканили. Идва родено от-и-в любов. И това, че трябва да отворим пространство за неговите нужди сред онова, което е било преди, е естествен, а не насилствен процес. Ако има агресия, а изпитанието само по себе си включва такава – някой от вън иска нещо от нас, което ни е трудно, та ако има агресия прожекторите трябва внимателно да бъдат насочени не към онова, на повърхността (“роди ни се дете”), а към онова под фактологията (“имаме ли общо разбиране какви промени внася това дете в живота ни и можем ли заедно да ги случим?”)

***

Първата ми асоциация, когато чуя дете-и-изпитание е плачът на бебето, който изправя родителите пред нещо непознато и неразбираемо. Плачът, който не се мисли като опит за общуване, а като нещо, което трябва да спре. Нещо, което напряга родителя. Изпитание, на което трябва да удържи. Колко много би се променило общуването (и преживяването) дете-родител ако на този плач му се дадат думи и ако вместо раздразнение, предизвиква съчувствие у родителя.

Спомням си три ситуации (за две години), в които съм плакала, заедно с детето си и трите от невъзможност да направя дадена ситуация по-лека за него, не за мен. Спомням си и няколко, в които не съм могла да намеря правилните думи, но без това да предизвиква гняв, а по-скоро любопитство- какво съм пропуснала, какво мога да опитам следващия път. Вярвам, че това е така, защото в подготовката ми за родител ясно съм си представяла, че ще има епизоди на плач (и трудности като цяло) и те се преживяват като нещо, което идва и отминава.

***

Все пак трябва да отбележа нещо, което доц. Моника Богданова сподели на вчерашната лекция– с представите трябва да се внимава, защото несбъдването на една твърде детайлна фантазия би отворила рана и би попречила на приемането на детето.

Затова и лично аз, когато правех опити за медитация и свързване с детето в мен, докато бях бременна, си представях негови качества и начина, по който ще общуваме, а не какъв цвят ще са очите му (примерно).

Във всички случаи вярвам, че има такова нещо като самоизпълняващо се пророчество и искрено се надявам по-малко хора (родители) да мислят детето като изпитание.

Друго е, всички го знаем. Обич.

П.П. В текста под “дете” разбирам дете, родено без увреждане и/или хронично заболяване. По никакъв начин не бих искала да омаловажа реалността, с която родителите на деца със специални нужди се сблъскват и се възхищавам на онези, които въпреки трудностите, биха се намерили в думите ми и не гледат на детето си като на изпитание.

(по)знанията като щит срещу вината у родителя

„The good-enough mother…starts off with an almost complete adaptation to her infant’s needs, and as time proceeds she adapts less and less completely, gradually, according to the infant’s growing ability to deal with her failure…“ ( Donald Woods Winnicott)

Днес имах удоволствието да бъда на сцена, от която споделих опита, а с него и вярванията си, като родител. Казвам удоволствие неслучайно, а защото такава възможност винаги храни егото – веднъж през получената оценка за знание (и стойност) и веднъж през фантазма за вдъхновение (и промяна). И въпреки, че панела мина добре, в мен остана усещане за неразбиране или дори за бунт в-и-срещу думите (ми). 

Предполагам, че двете трудни за преглъщане неща, които споделих бяха свързани с вината (и по-скоро с липсата и) и с нуждата от търсене и придобиване на знания в родителството, които подпомагат прехода от възрастоцентризъм към детецентризъм. Или там, където възпитаваме не спрямо „това знам, това мога“, а спрямо нуждите на детето като субект.

Вината като нещо, което е винаги там и затова отсъства

Дали изпитвам вина по отношение на липсата ми у дома (когато съм на работа или на лекции) е въпрос, който често са ми задавали и на който почти винаги отговарям с “Не”. 

Почти винаги, защото се е случвало да се подхлъзна по тази линия така, както към всяко нещо, което трябва да е вярно по принцип. Това подхлъзване освен кратко, обаче, за мен е било и по-скоро обогатяващо, отколкото ограбващо. Дало ми е нови знания за взаимоотношенията ми с детето и ми е помогнало да бъда по-добър родител.

Не, защото вярвам, че ако имаш правилна нагласа към родителството (тази така трудна за смилане дума в свят, в който не-заемането на позиция се предпочита пред отговорността на избора), та ако имаш правилна нагласа, вината, мисля си, е предварително осмислена. С други думи, допускаш, че в някакъв момент за едно или друго ще бъдеш виновен пред детето си. Водещото, обаче, е дали се справяш с онова, което Уиникът нарича „достатъчно добрата майка“. В моя случай това бе раждането по начина, по който ни се случи, кърменето, пълното откликване на нуждите на детето в първите месеци след раждането. А отделянето или „излизането от дома“ – във време, в което знаех, че детето има ресурс да се справи с липсата ми и свободата, която тя му предлага (в моя случай, тогава, когато навърши 10 месеца).

Другият ми проблем с тази вина е, че първоизточника и несъзнателно се прехвърля на Другите и техните очаквания към нас- семейство, колеги, общество. А в центъра на всяка вина са преди всичко нашите собствени очаквания. Страхът да разочароваме себе си и (не)възможността за прошка. Когато, обаче, се стремим да бъдем достатъчно добри майки, а не идеални и всемогъщи, тогава въпроса за вината някак естествено се смалява до кратки, епизодични моменти. До здравословна доза критика, която както вече споделих, ни прави по-добри.

Смелостта да търсиш и да питаш

Вярно е, че така, както тялото ни е подготвено да износи и роди, така ума ни знае, че когато бебето се разплаче можем да го гушнем, нахраним, полюлеем. С други думи- имаме достъп до знание как да бъдем родители. Това знание, обаче, върви и с всички модели на родителство, които сме видели и/или преживели. Някои от тях биха могли да бъдат валидни и днес, но пък от други следва да се отучим.

Затова и въпросът какъв родител искам да бъда въобще не е лесен. Един от моите отговори е да имам смелостта да правя онова, което е добро/правилно/редно за детето ми дори, когато същото е трудно за мен. Да мога да преодолявам желанията и страховете си, за да расте детето ми уверено и свободно, но свободно не в смисъла на без-граници, а в смисъла на нямащо непременна нужда от мен.

Тъй като това е една ужасно трудна задача, моят подход към нея е четене и питане. И ако фантазията ми за себе си е за справящ се родител, нито за миг не съм я приписала единствено на себе си или на детето, такова, каквото ни е избрало за родители. Приписвам я на желанието ми да бъда добър родител и инвестицията в думи и хора, които могат да ме подкрепят в това търсене.

До момента (синът ни е на 2 г.) сме били два пъти на консултация при детски психоаналитик. Това у много приятели буди учудване „ама вие нямате проблем, защо ви е да ходите?“. Ходим, защото не искаме да имаме проблем. Затова пък имаме въпроси, които заслужават да се обследват и чийто отговори са срещата на интуицията със знанието. Най-добрата, мисля си, превенция.

С други думи

Родителството, като всяко друго умение, изисква подготовка. Не я пропускайте, не пестете време в четене и не се страхувайте да търсите съвети.