Преходното пространство между живота такъв, какъвто е днес, и живота, такъв, какъвто ще бъде утре, е особено място. Едновременно опит за свързване и преживяване на раздяла. Дните са пропити от фантазии за новото – какво ли ще бъде, как ще се усеща, и преждевременна носталгия по онова, което няма да се повтори, онова, което ще остане спомен.
Умът е на пауза – не иска да започва нищо ново още, нищо преди; чака. Безвремието не е изгубване в нещо любимо, което слива часовете, а територия, подобна на чакалня на летище, на която и отиват леки разговори, кратки отдалечавания и чести ослушвания. До момента, когато се чуем да шепнем “Време е!”, макар добре знаем, че истинското време ще започне да тече отново едва след приземяването. Дотогава сме в ничията земя между тук-и-там, преди-и-сега, днес-и-утре. В облаците, в представите.
***
Чета Бредбъри, отпивам на малки глътки от чашата топло капучино, вдигам щорите, за да поканя слънцето. Мисля си колко различна е тази втора бременност – много по-обърната навътре, с повече въпроси и тревоги на мястото на ентусиазма ще-ставам-майка. С повече място за това бъдещо дете и неговите усещания, отколкото за себе си.
Поглеждайки назад знам, че раждането на А. ме направи по-пълна, по-завършена; смъкна от товара на времето; освободи ме от спирачки за правене-и-бъдене, които несъзнавано си бях сложила, чакаща момента, в който ще стана майка. И в този смисъл, беше като въздишка. “Ето, случи (ми) се. Вече съм майка.” Въздишка, която отваря нови хоризонт, която върви с “вече мога да …” Давам си ясна сметка, че всичко това е било в главата ми, наслоено от очаквания – мои, на семейството ми, на обществото, че не е нужно да поставяш живота на пауза, вгледана в едно бъдещо бебе ала Али Макбийл, но знам, че беше така. Навярно заради това, не твърде далеч след раждането, бавното отстъпи на бързото завръщане в социалното и професионално пространство. Като майка, която може всичко. Илюзия, с която живеем, докато не се блъснем челно с реалността и необходимостта от избор.
***
Но мисълта ми е друга – първото дете е онова, което в по-голяма степен, мисля си, ни подканва да поемем по пътя към нашето детство и да се изправим лице в лице с всичко онова зад “имах щастливо детство”. Не за да хвърлим сянка върху него, а за да го видим по-цялостно. Да погледнем от друг ъгъл на история, която си повтаряме през годините, без да знаем защо. Да бъдем честни със себе си и с преживяванията ни и така да си намерим мястото като родител – някъде между повторението на примера от родителите ни и бягството от него.
Сякаш с първото дете имаме поне две задачи – да се свържем с него, но и да се срещнем с детето, което ние сме били. И в този процес има много място за “Аз, аз, аз…” Или поне в моето майчинство имаше такова място, което ме изпълваше с любопитство, свобода, сила, но и с тъга, гняв, безпомощност на моменти, в които осъзнаваш колко трудно е да избягаш от повторението …
***
Втората ми бременност постави на вътрешната сцена образа на Майката, но по един фин и мек начин. С по-малко въпроси и повече разбиране. Най-големият ми страх – какво ще донесе раждането на второто дете на първото, как ще го преживее, каква следа ще остави в него, отстъпи място на тихото приемане, че, колкото и да не ми (ни?) се иска, както с всяко нещо, което се случва за втори път, естествения ход на природата ни е … да го направим по-леко, по-осъзнато, да допускаме по-малко грешки, да бъдем по-гъвкави, да знаем повече. И да бъдем по-добри. Обратното, да повтаряме грешките си, да не сме научили уроците си, е противоестествено.
И докато първото дете има цялото ни внимание, грижа и любов за един отрязък от време, то второто стъпва на опита като имунизация срещу всичко, което е било твърде много или твърде малко. Идва, когато мястото ни като родител е по-стабилно и по-наше…
***
Не ме разбирайте погрешно – аз съм много щастлива, спокойна, дори горда, от лекотата, с която станах майка на А. и искрено вярвам, че съм избягала от повечето капани на родителството. Виждам го как расте – уверен, смел, добър, щастлив, и сърцето ми празнува. Втората ми бременност, обаче, и раждането на Б., осветли слепи петна, срещу които не съм била готова да се изправя, а най-големият ми страх се превърна в очакване…
Истина е, че не можеш два пъти да влезеш в една и съща река. И по-добре.
///
Ако обичаш да се спираш тук и споделеното ти носи смисъл, ще се радвам да ме подкрепиш тук.
Ако вярваш в силата на езика и темата за родителството ти е близка, може да ме последваш тук.
Бързай бавно 