На 20…

В известен смисъл да станеш на 20 е дори по-важно събитие от отпразнуването на тъй мечтаното пълнолетие.

На 18 все още си зависим в някаква степен.
На 20 си поел по пътя на самостоятелността, на отговорността, и макар, че най-вероятно няма да си изминал много, важното,е че си там. Започнал си да разчиташ повече на себе си отколкото на другите, докато досега е било обратното.

Вероятно следваш в друг град. Вероятно работиш. Вероятно градиш бъдещето си, вместо само да мечтаеш. Действаш. Малко по малко започваш да осъзнаваш себе си като възрастен. Понякога е приятно, понякога не.Нужно е време да се адаптираш към новите “изисквания”, които средата, околните, живота, поставят пред теб– като се започне от стил на обличане, обноски, организиране на времето, промяна в местата и начините на забавление, и се стигне до промяна в мисленето, умението да отсяваш приоритетните за момента задачи, осъзнаването на факта, че денят, в който “държиш бъдещето в своите ръце” вече е настъпил и дали ще станеш Някой, дали ще “одухотвориш” мечтите си, дали ще постигнеш целите си…всичко зависи само и единствено от теб.Стресираща мисъл, вярно. Изборът пред който стоиш е или да продължиш да отлагаш, да се правиш на неразбиращ и т.н., или да се гмурнеш напред, да рискуваш.

От друга страна,това е и първата кръгла годишнина, която празнуваме в съзнателния си живот-сменяме “1’ с “2”, преминаваме от групата на 10-годишните (т.е. от групата на онези безгрижни дечица, за които съществува само Днес, а в отделни случаи, като рождените дни например, и Утре :) мисля,че единствено те са способни да живеят “за мига”, да го уловят, да му се отдадат…) в тази на 29-годишните (на хора, които в общия случай, разбират смисъла на понятия като семейство и кариера; групата на порасналите деца).Първата годишнина и измежду онези, които са като начало на цял един нов етап от живота на човек-за мен това са 20, 30 и 50-годишнините. Следващите, обаче, най-вероятно ще са съпроводени с доста повече носталгия и донякъде признаци на депресия.

Обичам символизма. Може би повече отколкото е необходимо. И заради всичко написано по-горе, плюс куп по-маловажни нещица, бях решила, че искам да направя всичко възможно да превърна 30ти септември 2006г в един наистина специален ден за мен, натоварен с толкова много смисъл, че ако съм по-подробна, няма да ми повярвате..Но това си е моят начин да слагам ред в живота си, да “изчиствам грешките и недоразуменията”, да се оттърсвам от ненужни спомени и да “правя подобрения”, продължавайки напред и нагоре, с повече енергия, по-наясно със самата себе си, по-доволна от вече оставеното зад гърба.Както споменах, обичам символизма. Първото нещо, което направих на рождения си ден бе да изтрия всичките съобщения в телефона си. Глупаво нещо, което трябваше да направя отдавна и което по някакъв странен начин ме накара да се чувствам доста по-добре. ”Да започнем на чисто!”.

Прочитайки ги за последно си спомних за различни хора, които „са влизали и излизали от живота ми”, оставяйки някаква следа (+/-). Веднага след това се отдадох на изготвяне на “равносметка” и избистряне на това какво искам и как да го постигна. С Дил си говорихме, че скоро няма да посрещаме с такава радост рождените си дни. Не съм съгласна. Ако животът ти върви в посоката, която си си избрал, ако се чувстваш доволен, би трябвало винаги да се радваш на рождените си дни, да се радваш на постигнатото, да се стремиш към още, да си благодарен. За 20те си години не мога да кажа, че съм постигнала, видяла или изпитала много. Но сякаш е достатъчно. Доволна съм от това, което е трябвало да направя и е зависило от мен. Има неща, които искам да променя, други да запазя доколкото мога. Преживявала съм мигове на върховно щастие и такива на огромна мъка (по-скоро когато си малък, всичко ти се вижда значително и голямо). Страхувала съм се не един и два пъти, но за сметка на това и много пъти съм рискувала (за добро или лошо).

Разхождайки се в близкото, пък и в не толкова близкото минало, или опитваща се да си представя това, което ме очаква, получавах първите си пожелания. Едно от друго по-хубави. Към 2 си легнах. 5 часа по-късно се наслаждавах на изгрева. Много държах да посрещна Слънцето този ден…Защо ли? За късмет,предполагам…Беше божествено красиво, а и в компанията на Дил и Ванката –приятно и забавно (въпреки предизвикателството, което се оказа една стълба,но ние си знаем ;-) ). Майка ми и сестра ми успяха да дойдат да ми честитят и да ме засипят с подаръци (буквално)- както сестра ми се шегуваше: “20 подаръка за 20 годишнина”. Е, не бяха 20, но бяха повече от достатъчно (включително бисквитена торта, както я обичам ;-)). Следобеда отидохме на делфинариума…и по едно време се оказах със спасителна жилетка и в гумена лодка по средата на басейн с делфини…Признавам, малко се поуплаших, особено когато трябваше да ме избутат до единият край на басейна, но пък определено това преживяване се вписваше идеално в идеята ми за един незабравим рожден ден. Следобеда се разболях. Ей така, изведнъж. Можех да отложа празнуването за друг път, но нямаше да е същото, затова “впрегнах” всичките си сили и, както някой после ми казаха, сияех от щастие. Да, ако има нещо, което никой не може да ми отнеме, особено на рождените или именните ми дни, това е усмивката и доброто настроение. За да ме разберете, трябва да ме видите как подскачам наляво надясно. Изкарах една невероятно хубава вечер. На другият ден даже имах мускулна треска от танци…Много по-хубава от начина по който си я представях.

Прибрах се към 6, с огромен букет от рози, подаръци и …доволна се сгуших под завивките, нямайки търпение да дойде утрото-първото от началото на моят нов живот :-).