Бащите не си отиват

прочетох писмата до пет бащи.

казвам писма не случайно, защото във всяко отношение те са повече от текст.

три избрах по имената на оцелелите, както книгата ги представя – Марин Бодаков, Силвия Чолева, Манол Пейков. две избрах по заглавията – Джаз и Баща ми преводачът.

повече няма да чета.

знам, че тази книга-терапия, както Невена Дишлиева-Кръстева, редактор и съставител, сама я нарича, ще ме намери сама един ден. (далеч във времето, моля се.)

сега, обаче, всеки текст нагарча и без да иска допуска сянката на загубата между страниците си. вместо терапия, носи страх. да, любов също, съгласна съм, порив да използваш добре времето от-тук-до-когато, но страха, мисля си, някак надделява.

книгата е диалог, за който не съм готова.

може би една от причините да се обърна към психологията и анализата- да я сдъвча така, темата за смъртта, че да не ме събаря.

„Ние не познаваме своите родители. Какви са били, как е минала младостта им, игрите им, какво са обичали, за какво ги е боляло, какво са мечтаели в летните нощи, за какво са страдали, как са се справяли с живота, със своите родители, с липсата на пари, с липсата на свобода, с липсата на любов? Това нямахме време да попитаме, или го чувахме между другото, улисани в своите неща, в своя живот, без да забелязваме много-много техния. Те бяха константа, нещо тук до нас, което ще бъде винаги. Винаги ще ни обичат, помагат, ще ни утешават. И те, и ние сме били едни до други, но всъщност сме били сами, и сами си оставаме.“ (Силвия Чолева)

„Бащите никога не си отиват. Отиват си синовете, за да станат на свой ред нечии бащи.“ (Манол Пейков)

„Майка е обратното на дъщеря. Майките са тревожни и уязвими, те нямат златен шлем, не се раждат от морските вълни. Майките са, за да са вездесъщи и обожавани, а после- преодолени и напуснати. Те са, за да прощават и да чакат завръщането на блудните си деца. Майките се смаляват. Бащите растат.“ (Василена Мирчева)

„Винаги съм го наричал „татко“. Откакто почина, езикът ми вече не може да се обърне и го наричам с катедралното „баща ми“.“ (Марин Бодаков)