… всичко тече

Как реши да дойдем точно на Руши?, попита ме В.
Исках да си спомня…, отговорих.

приспива ми се по часовник, точно в 22:00. криво, но и очаквано начало – все пак е четвъртък. стратегически избутвам стола настрана и разреждам глътките вино с въздълги паузи в опит да си спечеля час време. уговорката ни е, че в момента, в който Руши слезе от сцената, хващаме първото такси към вкъщи. забавления по график, отбелязвам наум.

***
пред нас- компания момичета на +/- 18 години. най-хубавата възраст, граница между два свята и затова свободно от очаквания пространство. тогава, когато ти си пред Живота, а той бяга след теб да те догони.

няколко девойки минават пред мен, дърпат се една друга към различни посоки в клуба, движат се винаги най-малко по две, танцуват, пеят, не се интересуват кой е около тях, само, че са тук, където е истинския живот, арената на големите, интересното, любопитното, важното.

кога ли са го слушали, мисля си, и отбелязвам, че ни делят повече от десет години и един свят време.

иска ми се да ги заговоря и да ми разкажат как тече то за тях. времето, на чиито две страни сме застанали.

участници vs. наблюдатели

***
в миг си спомням вечерите в текилата и в елит, първото гостуване на Каризма в Бургас, тайното излизане от вкъщи, за да бъдем именно там, където Животът тече. не по къщите, пред книгите, в тихото. тогава, когато да се приберем в 3-4 сутринта беше все едно да не сме излизали.

момичета-енергия с бъдеще в очите.

***

остарял е, отсъждам накрая като присъда.

не знам защо това ме изненадва. сякаш очаквах времето да го е подминало и да се е съхранил такъв, какъвто ни отнесе в гимназията.

хайде да тръгваме и вече никакви излизания през делнични дни, прошепвам на тръгване…